Lady Boss: Усмихнатото лице на успеха

сп. Червило

 

 

Текст Димитрина Чакърова
Снимки Владимир Коцев

 

Почти съм убедена, че е дошла на бял свят не с пронизителен плач, като повечето хора, а с усмивка на уста. Тя умее да общува леко и да преминава през ежедневните задачи търпеливо и всеотдайно. През последната година от живота си се е отдала на работата си в хотел Radisson SAS. Изпълва понятието бизнес дама с нов смисъл. Тя е жена, която е перфектна в кариерата си, във външния си вид и отношенията с хората, но също така е и ведра, позитивна и лъчезарна. Води леко разговори на няколко езика едновременно и е харизматичен събеседник. Иначе интересите й са многостранни – обича хубавата музика, добрата книга и шопинга. С еднаква лекота се грижи за гостите в хотела и за 16-годишната си дъщеря Александра, която спечели титлата Супер модел на България за 2003 година.
Силвия Димитрова е директор „Продажби и Маркетинг”. На тази длъжност е от около година. Преди това е била търговски представител за България на Swissair. А още преди това тренинг координатор в „Шератън” и мениджър на нощния клуб в хотела. Хвърляла се е и в други професионални предизвикателства, но смята промяната водеща в живота й. Родена е на седмо число, числото на промяната и то я предизвиква все към нови действия.

Как се озовахте в сферата на туризма и хотелиерството? Спомняте ли си началото?

Аз съм от Варна и от малка имах късмета да живея в чужбина, благодарение на родителите си, които работеха в Тунис, а аз учих във френски колеж, където наблягах на изучаването на френски и английски. Владеенето на езици от малка много ми помогна за настоящия избор – възможността да комуникирам с хората, да пътувам в различни държави, да изучавам нови култури. Всяка година правехме по две екскурзии с родителите и двамата ми братя, така че беше нормално в един момент твърдо да реша, че бъдещото ми професионално развитие ще бъде свързано с туризма. Имах определени интересни и към журналистика – майка ми е журналист и към право – дядо ми беше много добър адвокат. Честно казано, за да кандидатствам Туризъм не трябваше да уча за кандидатстудентски изпити, завършвайки френската гимназия. Купоните бяха страшно много през лятото на 1983 година и направих най-лесното нещо, кандидатствах Международен туризъм. Така попаднах в Института по туризъм във Варна. Още през лятото започнах да работя в Златни пясъци, където се занимавах с всякакви видове мероприятия с френско, английско и рускоговорящи групи и така навлязох в туристическия бранш.

Задължително ли е човек да е преминал през всички нива на работа, за да е добър в хотелиерския бранш?

По моему, почти във всяка професия, ако имаш желанието да градиш кариера и усъвършенстване в определена сфера, най-доброто е да започнеш от по-ниско ниво, да трупаш знания и опит и така да изкачваш стъпало по стъпало. Докато бях студентка първото лято започнах работа като сервитьорка в едно заведение. Честно казано, в началото на 18 години ме беше срам да нося табла и да сервирам на туристите. Докато не разбрах, че всяка работа заслужава уважение, стига да я вършиш като хората. Вече втората година реших, че съм много по-добра в комуникацията, в организирането, в убеждаването и така се захванах в Културно-информационния център с организиране на мероприятия и шоу програми – изнасяхме пред чужденците беседи за България, спектакли с народни танци, организирахме състезания по риболов, летни Нептунови карнавали и много други.

Дълъг ли беше пътят от Варна до София?

Пътят се оказа много кратък…(смее се). Просто много бързо се влюбих в моя съпруг, понастоящем бивш. През 1987 година дойдох в София, омъжих се, родих си детенцето, прехвърлих се студентка в Софийски университет, защото тогава учех второ висше френска филология във Велико Търново и така попаднах между другото в истинския хотелиерски бизнес. Аз бях майка с три годишно дете, която реши, че трябва да търси работа тук. Подадох си документите в „Шератън”, защото това беше единственият хотел от висока класа. Първо ми ги отхвърлиха – нали винаги съм си била искрена и честна, не можах да излъжа, че не уча и така дамата от „Личен състав” просто решила, че тъй като съм студентка, а там не приемат студенти, не мога да работя. Много тъжно ми стана! Аз обаче бях уверена, че това е единственото място, където мога и трябва да започна работа. И 6 месеца по-късно смених прическата, цвета на косата, излъгах и пак подадох документи в „Шератън”. Този път ги приеха. Започнах като зам. управител на Виенската сладкарница, минах управител на лятната тераса, след като я затворихме – управител в основния ресторант, а след 3 месеца ми предложиха и се заех с управлението на нощния бар. Работата беше натоварена, защото включваше всичко – организиране на шоу-програма, подбор на изпълнители, на песни, хореография на балет, менажиране на екипа – и до днес си поддържам контактите с балерини и хора от моя екип.
При мен обаче ако не настъпва промяна не се чувствам достатъчно щастлива. Това да комуникирам с хората, да обсъждам с тях радостите и проблемите им, да им доставям удоволствие с настроението си. Всичко това е комуникация – мисля, че това ми е призванието. Усмивката и характерът ми са всеотдайни и с тях печеля най-много.

Хората по-скоро не знаят какво искат, за какво стават и какво могат да работят. Ако човек успее да намери себе си максимално бързо, той знае как да продължи, той знае как да продължи да се изкачва по своята си стълбичка.

Не е ли много натоварващо винаги да сте във форма?

Когато имаш позитивно мислене всичко се получава лесно. На всички го повтарям непрекъснато. Мисля си, че хората по-скоро не знаят какво искат, за какво стават и какво могат да работят. Ако човек успее да намери себе си максимално бързо, той знае как да продължи, той знае как да продължи да се изкачва по своята си стълбичка. Аз ставам с мисълта, че всичко, което ми се случва – трябва да се случи. Ставам с мисълта,че днес ще е по-хубав ден и че това, което ще преживея ми дава страшно много за бъдещето ми. Аз всеки ден научавам нещо. Не съм от хората, които изпадат в депресия. Каквото и да ми се случи го оправдавам с това, че просто е трябвало да мина от там – и за хубавото, и за лошото. Ще ти дам пример – една петъчна вечер, банкомат ми глътва картата, престоят ми събота и неделя, а аз оставам почти без пари, защото вкъщи нямам, всички са в картата ми. Мислех да пътувам с дъщеря ми и така всичко се провали. Вместо да се ядосвам, аз реших, че явно има причина, поради която трябва да остана в София. На другия ден отидохме в един хипермаркет за техника и си купихме поне 5 неща на кредит – просто не знаех, че това е възможно тук в България. Ако банкоматът не ми беше глътнал картата, нямаше да си купим ново DVD, видеокамера, нова масичка за телевизор, нов телевизор. Кажи ми сега, няма ли причина за всичко?!
Древните философи са го казали – истината се ражда в мъката. Много обичам да чета психологически книги, но започнах с древногръцка литература – наученото се трупа, четенето на книги с годините, с опита, ти дава жажда за още познание и развитие. Мисля, че трябва да съм много благодарна на родителите си, на баба ми и дядо ми, които бяха много амбициозни и искаха аз да уча. Всъщност, човек се възпитава. От малка баба ми четеше френска поезия. До днес си нося в портфейла едно листче, на което милата ми баба беше написала едни изречения, за да си ги уча и да живея според тях: Si tu veux, tu peux, което значи “Ако искаш, можеш”. Другите бяха: „На всеки прави добро”. „По-често се връщай към природата”, „Когато се караш с някой не се връщай към миналото”, „Обичай си децата – такива, каквито са”. Не забравям всеки ден да си ги поглеждам и припомням.

Разделяте ли личния живот от работния?

Много ми е трудно в момента – признавам си. Позицията ми е доста висока и от една година, колкото и моите приятели да не вярват, аз съм непрекъснато заета. Да работиш в хотел означава сутрин да си тук, преди всички останали да са се събудили, да видиш как е приготвена закуската, да видиш как се чувстват хората в началото на деня, да прочетеш новините от деня. После да организираш срещите, вечерта. Когато има мероприятия,  се виждам с клиентите, вечер присъствам на нужните събития, така че хората да ме познават и да знаят, че „Радисън” е хотелът, в който могат да организират своите мероприятия и да настанят гостите си. Много е хубава работата, но всеотдайността е тотална.
Съвсем скоро тук в хотела имахме конкурс за нови хора и тогава казах на младите момичета и момчета: „Ако не сте готови една година да се отдадете на работата си, по добре не започвайте!” Истинските ми приятели не ми се сърдят, но ми се случи 7 месеца да не се видя с една приятелка. Факт е, че на тази длъжност личният живот минава на второ място. Зная, че не отделям достатъчно време на дъщеря си, но и тя ми влиза в положението. Това, което най-много ме радва е, че учи в добра гимназия и набляга на френски, английски и руски. Тя пътува с мен, но учителите казват, че се справя добре, че всичко наваксва, и това много ме радва.

Не приличате на типичната бизнес дама – сериозна и студена.

Много ми се иска понятието типична бизнес дама да не е олицетворение на строга. Това е моят стил и аз го отдавам на това, че от малка съм живяла сред чужденци. Имайки предвид, че в България до 89-та година имаше много ограничения. Възпитанието и животът навън ме направиха човекът, който съм – аз съм много открита, много директна. Гледам на третата минута, дори с Министър председателя да разговарям, да го предразположа да минем на „ти”, да махна преградата, за да мога да получа сделката, която искам.  Ако човекът срещу мен е откровен нещата се получават. Естествено трябва да има и знание и интелигентност. Но това е моят подход – много хора са ми казвали, че комуникацията е най-силната ми страна.


Никога ли не сте имали случай да не можете да убедите човекът срещу вас – той да не ви се довери?

Два пъти ми се случи. Един път миналото лято. Тогава се бях втурнала в частен бизнес – и това опитах, но се оказа, че не можах да го развия. Отидох на Златни пясъци,  в един 5-звезден хотел на един приятел да развивам нощния бар. Реших, че ще е интересно да представим спектакъла на Лили Игнатова и да направим бара едно хубаво и културно кътче. Мястото го предполагаше. Туристите, които идваха, много харесаха това, което видяха. В един момент обаче излезе нерентабилно. Тогава се срещнах с един туроператор – но не можах да пробия леда. Не можах да го убедя да дойде да гледа програмата и това, че имам нужда от неговите туристи.

Като провал ли го приехте?

За пръв път на мен ми се случи да не мога да убедя някого в нещо.  Първо трябва да разбера нуждите на човека – после да му предложа това, което да ги задоволи.  Ако успееш да зададеш правилните въпроси и да получиш необходимата информация, знаеш какво да предложиш, така че да се получи.
Мисля че това се учи. Истината е, че човек трябва да е роден усмихнат естествено – поне за нуждите на нашата професия, сферата на услугите. Ако не си роден усмихнат, недей да работиш с хора – има много други сфери.
Наскоро имахме конкурс, но не традиционният – интервю с кандидата и шефа. Карахме хората, които искат да постъпят при нас да редят пъзели, да рисуват картини, да минават под маса, носейки табла с бутилки и чаши, да подреждат легла – искахме да видим дали от раз ще се включат в екипните занимания. Имаше момичета, които казаха: „Аз съм дошла за камериерка, не да ставам художник”. Значи този човек, който е настроен така, автоматично означава, че не е за тази сфера, където трябва да си готов да се отдаваш безрезервно.

Попадайки в друг хотел – правите ли забележка на персонала, ако видите, че не изпълнява стриктно правилата?

Нямам право. Но ми се случи да присъствам на откриване на хотел, когато още в първия момент забелязах няколко недостатъка и директно си казах онова, което съм видяла. Разбира се, познавах човека, който ни развеждаше. Още един такъв случай имах в друг хотел – сядайки навън в кафето установих, че имат едни столчета с метални шипове, които бяха много неудобни. От другата страна на градината имаше възглавнички и помолих сервитьорката да ми донесе. Това си бяха двата случая, но си казах  (смее се) Професионално сме изкривени ние хотелиерите. Но иначе ако попадна в ресторант няма да направя забележка на сервитьора, например, че лъжичката се поставя от тази страна на чинийката, а не от другата.

Имате ли типично женски мании?

Знам ли какво е типично женска мания?! Навремето се правех на голяма домакиня, докато бях омъжена, може би това е. Обичам да готвя и обичам да правя дома уютен, което е женската красота и отговорност. Обичам много да ходя по магазините, но много мъже също вече го правят, така че не знам дали е типично женско…(смее се). Обичам да ходя на масажи.
Почивам си с музика – не знам дали майка ми е слушала музика, докато е била бременна, но аз навсякъде съм с музика – в офиса, вкъщи, в колата. Когато се чувствам изморена се отпускам в едно огромно масажно кресло, което си купих наскоро, пускам си музика, паля много свещи и релаксирам. Имам си един любим диск на Индиа Ейри, купих си го от Маями – джаз-блуз, страхотен е. Обичам и разходките сред природата – да изкачвам върхове и да хващам мускулна треска, слизайки надолу. Играя тенис на маса, спортуваме с дъщеря ми – караме ролери и колела.

Тя ли е най-важният човек в живота ви, често я споменавате?

Да. Определено тя е най-важният човек. И семейството ми – мама, татко и двете ми братленца.  И много истински приятели, любими роднини – имам много братовчеди от страна на майка ми. Поддържаме много топли отношения. Това е огромно богатство. Александра често ми казва, че човек като мен, помагащ на всички без задни мисли, винаги ще има верни приятели.
Преди 3 години ми се наложи да си сменя жилището, реших да си купя собствено и най-после да спра да се местя от къща на къща. Исках всичко да направя наведнъж и ми трябваха доста пари на куп. Обърнах се към приятели. Помогнаха ми веднага и се справихме отлично. От къщата на баба и дядо взех старите мебели – те си дойдоха с тяхната енергия, сънувах ги три нощи подред – ако някой ми каже, че няма такова нещо…

Религиозна ли сте?

Не.

А в какво вярвате?

Вярвам в съдбата и в това, че нищо не става случайно и, че ако има любов и добрина само хубави неща се случват, лошите се случват за малко.

Мисля, че повечето български мъже са комплексирани и не уважават жената. Казвали са ми, че плаша мъжете с независимия си, силен характер.


В този толкова динамичен за вас живот има ли място за мъж?

Винаги е имало. Аз просто имам потребност да се чувствам влюбена. Не обичам кратките връзки. Бракът ми беше 7 години, после имах една 9-годишна връзка, с пианист, сродна душа. И с двамата съм много добра приятелка. На съпруга ми навремето му казах, че ще имам поредица от трима мъже в живота си, защото не мога да живея само с един. Винаги съм го знаела. Напуснах съпруга си, когато срещнах втората си дълга връзка – не съумях да бъда влюбена в двама едновременно. На него също казах, че ще има трети. Но констатирам, че енергията, която влагам в този хотел от една година, не ми позволява да чувствам, че ми липсва мъж до мен. В случая нямам време. От този месец си мисля, че ще имам малко повечко време и ще се появи следващият ми принц. Но този път съм решила да е чужденец. Мисля, че повечето български мъже са комплексирани и не уважават жената. Казвали са ми, че плаша мъжете с независимия си, силен характер.

Какви са следващите върхове, набелязвате ли ги, или те се появяват, а вие просто ги катерите?

 От само себе си идват, много бързо в живота. Като нещо крайно, което не знам кога точно ще се случи, се надявам да имам свой собствен хотел. Това си го имам като мечта, за последните години от живота си. Трябва да бъде планински, няма да е в България. Аз ще си го менажирам и ще знам как да си го направя от А до Я. Напоследък ми се върти и една идея в главата, свързана с телевизионно предаване. Другото, което също искам, е може би фирма за партита – но не съм сигурна дали частният бизнес е за мен. Обаче ако дъщеря ми от догодина тръгне да пътува, тя иска да поживее във Франция или Италия, може би съдбата ще ми посочи накъде трябва да поема. Аз не предприемам нещо насила, то идва в един момент и ми казва това правиш и аз го правя. Но много искам да си имам хотелче един ден и да знам, че тогава ще имам мъж до себе си. Чужденец.